Избирам си калъфче за телефона и естествено посягам към най-розовото. Вътрешните възражения веднага се надигат и аз засрамено се спирам на компромисния вариант от цветни бухалчета. Отраснала основно с момчета, не мога да си позволя да съм прекалено „лигава” и да се нося като „кифла”. За няколко минути вътре в мен са се активирали редица програми, самоограничения и комплекси и когато отивам на касата задавам „блондински” въпрос, който иначе не бих задала.
Защо да не свързвам розовото с женствеността? Защо блондинките да са тези, които задават „глупави” въпроси? Преди време се бях изрусила и за мое най-голямо изумление, наистина се държах много по-неадекватно и задавах много по-несвързани въпроси. Тоест, има нещо… То витае във въздуха и се нарича социален натиск, очаквания, заклеймяване. И…всичко е в нашата глава. Не че го няма, просто ние сме тези, които допускаме то да управлява живота, изборите и мислите ни.
Понеже съм висока, не нося обувки на токове, въпреки че много харесвам. Понеже вече ми е време, трябва да се задомя и да родя дете. Понеже съм жена, нормално е да съм по-емоционална. Понеже съм в цикъл, мога да започна трета световна с всички около себе си.
И тези неща са някак естествени. „Всички” го правят. „Те” така ще си кажат, „Той” това ще си помисли и затова аз ще направя така. От тези безкрайни сериали в главите ни, не знам как ни остава време реално да живеем.
Животът си има своите периоди и цикли, така е. Но понякога минаваме през тях, защото „това следва”, „така трябва” и защото се чувстваме притиснати от околните и от социалните норми. Други започват да се бунтуват, избират ексцентризма, животът извън рамките и наричат това свобода. Не е ли и това робуване, но на нежеланието да робуваш?
Когато живеем според чуждите стандарти, трудно можем да изпитваме радост и удовлетворение от нещата, които правим. Когато си поставяме летвата прекалено ниско, когато от нас се очаква да сме „руси” и ние влизаме в шаблона, когато не сме себе си, за да не ни нарекат „кифли” или се държим като „кифли”, защото е по-лесно, какво печелим от това?
Да се правиш на по-глупава, отколкото си, за да нямат околните големи очаквания към теб и да можеш „да си правиш каквото си искаш” (каквото и да е то) или да ти повтарят колко много можеш и колко много очакват от теб и ти да се чувстваш задушен от пресата да живееш чужд живот…да ти писне от всичко и да се махнеш, да си анти, да осмиваш и иронизираш, като всъщност се лишаваш от възможността да изпитваш радост, топлота и свързаност…наистина ли искаме това?
Не е ли по-лесно просто да се стремим към повече? Да се развиваме, да вярваме в потенциала, силата и в това, че ако поискаме можем? Ако аз съм този, който интерпретира света, защо аз избирам да го виждам като ограничаващ ме, обвинявам го и това ми е оправдание за бездействие и „опъване на краката на скучната ми работа”. Чакам да стане пет и да си ходя, чакам да пораснат децата, чакам да падне правителството. Другите са виновни, фокусът е навън от мен и аз съм просто пълнеж на планетата…
Ако започнем да разсъждаваме, да се наблюдаваме (не с обвинение и идеята да се закопаем още повече), можем да започнем лека-полека да чистим и освобождаваме тези мисловни форми, очаквания и програми, които не са наши и не е необходимо да ги поддържаме, подхранваме и предаваме нататък.
Следващият път, когато си кажем, че „всички” правят така, можем да си помислим кои са тези „всички” и може би ще се сетим и за няколко човека, които не правят така. Когато миналите ни разбирания и начин на живот започнат да ни стягат примката, можем да си позволим да я махнем и да сме смели, да си дадем шанс да дишаме.
Тогава и ние самите ще станем малко по-малко критични, заклеймяващи и (само)ограничаващи. И когато няма толкова много неща и хора, срещу които да въставаме, може би ще имаме повече време и желание да градим и развиваме…
Статията е изпратена от Теодора Иванова. Ако и вие искате вашите мисли да се появят в младежкия портал на България mediacafe.bg, може да го направите, като ги изпратите ТУК
снимка: psp.bg
За автора
