Когато срещнеш Бенковски в София

Разхождаш се из някой от многолюдните панелни квартали в София, мислено се възмущаваш от грозните и рушащи се блокове, от бездомните кучета, от препълнените кофи за боклук, от дупките по пътя. Оставаш с един кофти вкус в гърлото, усещане за безнадеждност и сивота. Погледът ти от само себе си не се спира върху нищо. По тези места гледката винаги е една и съща. Гледаш само как да се махнеш оттам, а ако живееш на подобно място, то просто някак си свикнал, примирил си се.  

И точно когато извърташ глава, за да си тръгнеш, с периферията на погледа ще видиш нещо различно. И ще се застоиш още малко. Ще видиш стената на стар и очукан трафопост. Нищо ново, такива има хиляди. Всички ги знаем. Изрисувани с графити, някоя друга псувня или име на футболен отбор, общо взето – ежедневие. Да, ама не. От стената на трафопоста ще те погледнат тъжните очи на Бенковски, изрисуван там, „мълчалив и страшен”.

Над портрета му красиво стои рожденото му име, може би непознато на мнозина – Гавраил Груев Хлътев. Същият Бенковски, за когото Вазов пише „в глава му се блъскат мисли цял рояк/ и кроежи тъмни, и лучи, и мрак/ и ярост отровна кипи му в гърдите/ за толкоз нещастия, надежди разбити”. Същият той стои там и те гледа, и опитва да се огледа в теб. Не знаеш как да реагираш на тази гледка. Идва ти от нищото. Че какво ще прави този Бенковски тук, в града, сред панелките, сред покварата, сред мизерията и апатията? Той не принадлежеше ли на „планината пуста”, на „пространства голи, бърда, урви, тръни”? Не остана ли там завинаги, предаден от свои?  Изобщо, „кой е тоя луд?” 

Зад него Хвърковатата чета препуска нанякъде. Бързат, устремени, освирепели, с поглед кръвожаден, вперен само напред. Някак са разбрали, че свободата още я  няма, че тук „робовете” още имат нужда от тях. Имат още нужда някой да ги пита, да ги буди, да ги „вдига”. И въпреки грозното, мръсно и ужасно предателство, четата пак е тук и ще ни даде втори шанс да тръгнем с тях, втори шанс да сме свободни. 

Прекрасната стена на портрета е продължена и с думите на Бенковски: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее”. Не мога да се съглася напълно, Бенковски. Не само в сърцето на тиранина, но и в нашето сърце е люта раната. Раната, че най-големите си синове затривахме сами, раната, че за миг може би се почувствахме свободни, но пак объркахме някъде нещата. 

И точно в такъв момент на объркване на нещата се появява и този портрет на Бенковски. За да напомни, че той и четата са още там. Хвърчат с небесните коне, които цвилят по непостигнатата свобода. Готови са пак да тръгнат, стига някой да ги повика. В себе си.

Виновниците за моята среща с Бенковски са момчетата от „Родобран”. Те със собствени средства и с помощта на прекрасните художници на „Artboxxx” рисуват из София красиви картини с портрети на исторически личности. Личности, които не са от най-популярните в нашата история. Затова и именуват портретите с по-голям шрифт с рождените им имена. Може би за да ни провокират към личния свят на тези хора. Към техния завет, мисли, чувства, колебания. 

Благодарение на „Родобран” на други места в София ще ви гледат Тодор Александров и Ильо Войвода. Лично се надявам скритите из кварталите лица да стават все повече, а проекта да премине границите на София. За да можем да гледаме тези лица, да четем какво има в тях, да се оглеждаме в тях. И да се опитваме да ги намерим, днес, когато ни се струва, че ги няма. Ако ли пък е така, да се опитаме да ги създадем.

Вашият коментар