Откриваме Сезона за Стопаджиите

Adventure-a да си Стопаджия.

От няколко години всяко лято с приятели кръстосваме българските пътища на стоп. Дестинацията ни най-често е морето, т.е. дълъг път, особено ако започваш от Пловдив или София. За един стопаджия такъв „тежък” път може да коства от 3 – 4 до 24 часа. Никога не знаеш колко време ще чакаш или на какъв човек ще попаднеш, което събужда доза адреналин и кара мускулите на тялото ти винаги да са в полу стегнато положение, в случай, че се случи нещо нежелано. Винаги може да ти се случи да откибичиш цял ден под жаркото слънце, където единствената ти сянка е някоя найлонова торба и да се налага да опъваш палатката още на магистралата. Или да запретнеш гуменките и да започнеш да вървиш пеша до най-близкия град с гара, където да се качиш на смрадливия влак и да отпрашиш към Бургас – което със сигурност рядко е крайната дестинация.

В последните години сме се наслушали на предупреждения от хора, които не харесват стопаджии поради няколко факта:

  • „Как така ще ми използват бензина, без да го платят?”
  • „Сигурно миришат на алкохол и цигари, няма да ги пусна в скъпоценната си кола”
  • „Може да ме оберат докато шофирам, не искам да пострадам”
  • „Стопаджиите са безделници, нестига че ги мързи да си намерят работа, ми и да ги качвам!”

Но..реалността рядко е такава. От личен опит съм разбрала няколко неща. Да си стопаджия не е задължително да включва това да си „безделник”. Стопаджия съм на пътя, стигна ли си дестинацията, отново си ставам Тонито, което се интересува от изкуството. Второ: много е нелепо да си мислиш, че можеш да пострадаш докато шофираш. Ако някой ти опре „ножа до гърлото” докато караш с думите „ давай парите” – помисли, тоя човек, който си поканил в колата си рискува и своя живот.

Трето: Какво значи „използват ми бензина”? Нали човече след като си ме качил и ти отиваш в същата посока, в която и аз?

Щях да бъда позитивна. Идва лятото и съответно стопаджиите започват да никнат като гъбки по магистралата за морето. Да си стопаджия има невероятно много плюсове. Един от тях е факта, че непрестанно се запознаваш с най-различни интересни хора, с които дори да нямаш допирна точка, няма начин да не ти разкажат някоя история от такива техни пътувания. Вътрешният ни лаф за този плюс е: „Стопаджийството – най-стария Facebook”. Качвали са ни буквално хора с всякакви професии: военни, капитан на кораб, треньорка по синхронно плуване, тираджии, хазартно пристрастени, политици, роми, спортни маняци, физици, майки с деца, бащи с деца ..и всичките тези задължително през живота си СА ПЪТУВАЛИ НА СТОП! Знаят каква услуга ти правят, знаят какъв кеф изпитваш, когато ти спрат колата и те попитат „за къде си?”.

Да си стопаджия в България е плюс и факта, че разстоянията не са толкова големи – но минаваш ли ги с влак, е 100% по-ужасно, отколкото да чакаш на магистралата половин ден. Да си стопаджия те прави свободен, поради факта, че не знаеш кога ще пристигнеш, и си освобождаваш целия ден от задължения. Със стопирането успяваш и да си спестиш парите за път, но това всеки го знае.

Не казвам, че всички стопове са минали добре. Спомням си един, в който бяхме 3ма души и чакахме 4 часа на пътя от Бургас към София в най-горещата част от деня. Мисля че няма да излъжа ако кажа – 200 градуса. Тогава си мислехме, че там ще си останем завинаги. Размахвахме десетолевки, падахме на колене, само и само някой да ни качи. Почвахме да се отказваме. Пред нас и зад нас имаше още стопаджии, на които след 4-тия час ги отказвахме и тях. Нямаше никакъв смисъл. Нито една кола не спираше. Не стига че бяхме напълно обезверени в човечеството, но и бяхме останали без никаква вода. Точно преди да вземем завоя, за да влезнем в града, решихме да вдигнем палеца за последен опит. И тогава се случи..Колата спря. Ние помислихме, че момчето от вътре си прави майтап с нас. Но не! Излезна, видя ни смазаните физиономии, качи ни раниците в багажника и ни настани на климатика в колата си. Директен полет до Пловдив. Вярвайте ми – възкръснахме. Беше останало едно празно място и го запълнихме с един поляк, който пътуваше за „Софиа” – както пишеше на табелата му.  Изненадите не спряха. Нахрани ни, почерпи ни с вода, остави ни да поспим в колата му и ни паркира точно пред входа на блока, в който живеех. Чесно хора, мислех че сънувам! Вярата в човечеството – Възобновена!

Този спомен и още много такива запълват пространството в съзнанието ми в чекмеджето – щастие. Това не е просто начин за придвижване. Стопаджийството е чисто нова тръпка, която изпитваш всеки път с различни хора, то е свобода от часовника и адреналин за кръвта. Хващаш тен на къси ръкави и се прибираш с куп приятни новосъздадени спомени, които са те накарали да се почувстваш щастлив! 

А вие качвате ли (се) на стоп? Разкажете ни някоя вълнуваща ваша история и може да я публикуваме!

За автора

Вашият коментар