Перон ‘89 → напред-назад към надеждата

Заговорих се с една жена във влака. Лекар, пенсионер, приятна жена, възпитана, любезна. Разговорът тръгна от закъснението на влака. Ежедневните и ежеминутни закъснения на влаковите композиции, представляващи Българските държавни железници (БДЖ). Опитвахме се да си обясним в какво се коренят тези закъснения. След моята констатация, че днес ще бъдат спрени 150 влака, 1500 човека ще бъдат съкратени и БДЖ върви към закриване, последва бърз отговор от нейна страна: „Ами крадат”.

Започна да ми обяснява за нейни приятелски семейства, чиито отделни членове работели в компанията. Целите семейства обаче се ползвали с безплатни пътувания, екскурзии и пр. Целите семейства крадели нафта от влаковете и говорели за това съвсем спокойно. Сетих се, разбира се, и за наглите цигански кражби, които не по-малко фалират националния превозвач. В този момент тя сама подхвана и темата за циганите, както и връзката между тях, българите и корупцията.

Като лекар знаела за нейни колеги, които за пари издават т.нар. ТЕЛК на т.нар. цигани. Нищо ново ще си кажете. И да, наистина е така. На нея също ѝ се е случвало. 24-25-годишен младеж от цигански произход ѝ предложил пачка пари, за да му изкара въпросния документ. (Такъв документ осигурява редица привилегии – като общинско паркомясто, безплатни винетки, неплащане на определени такси и още куп други специални правомощия и социални помощи). Младежът претендирал да бъде глухоням, но спокойно разговорял с жената. Тъй като, както самата тя ми сподели, е човек на правдата, му отказала и го изгонила. Когато се прибрала вкъщи при съпруга си била ентусиазирана да подаде жалба срещу циганина. Мъжът ѝ обаче я отказал с аргумента, че ще разберат къде живее, ще и взривят колата или нещо подобно.НЕСИГУРНОСТ! Основният фактор, който възпира днешния гражданин.

Съвсем логично, разговорът се насочи по линията тогава–сега. Тя сама я подхвана като каза, че тогава (преди определен брой години, по време на комунизма) такива неща нямало. Нямало корупция, нямало страх, хората не си заключвали вратите, нямало толкова кражби. Запитах я защо според нея. Отговорът беше „ВЕРОЯТНО Е ИМАЛО МОРАЛ”. Замислих се, че днес някои партии претендират да носят морал, а той преди е противостоял на техните идеологически възгледи. Казах ѝ „Да разбирам, че животът Ви тогава е бил по-добър само, защото е имало сигурност”. Тя отговори „100%”.

Реших да продължа с контрааргументи, просто за да изследвам гледната точка на един такъв човек. Нали ще ставам политолог. Попитах я „Добре де. Имало е сигурност, ред и т.н., НО Е НЯМАЛО СВОБОДА. Нямало е свобода на словото, на мнението. Какво предпочитате, да се чувствате сигурна, но ограничена в свободата си, или обратното?”

Самата тя си била изпатила в службата, когато решила да си „отвори устата” на времето, така ми призна. Но се чувстватала свободна. Излизала в чужбина със сина си без проблем. А сега, когато сме проядени от корупция, кражби и бедност, не сме ли ограничени в свободата си?Когато излизате на протест, има ли смисъл от него, някой чува ли ви, отсече тя. Реших да заключа разговора, защото нямаше време.

Попитах я директно, макар да ми беше ясен отговора, кои времена предпочита, онези там преди толкова години, или настоящите. С особен трепет посочи комунизма. Накрая в бързината ми пожела „Хубав живот натам”. Забрави си вестника в купето – беше „Телеграф”. Всички знаем КОЙ е собственик на тази медия.

Замислих се за особената връзка между носталгията по комунизма, настоящата олигархия и една такава интелигентна жена. За това, защо в настоящия ни живот, когато имаме пълната свобода да живеем както искаме, да живеем добре, вместо да гледаме как да го подобрим, как да си го направим сигурен, ние се продаваме за жълти стотинки. Продаваме страната си. И не осъзнаваме, че едновременно с това продаваме децата си и поколенията след нас. Болно ми е, че въпросният морал от тогава днес липсва.

Нямам за цел да ви показвам „колко хубаво са живеели хората тогава”. Аз самият съвсем не съм убеден в това. Друга е целта ми. Да направя така, че да се зароди едно обществено чувство във всеки един от нас. Което пък да се превърне в национално. Да не бъдем егоисти, да не мислим само за себе си, да не се продаваме, да не продаваме корупция, сами да си направим живота по-спокоен и по-добър. За да можем и ние след време да разказваме с патос за начинът ни на живот от сега.

 

Източник:Smartigraphs

За автора

Вашият коментар