Портретът на Българите в чужбина през погледа на един французин

С този разказ ще се опитам по мой начин, като французин, да опиша това, което виждам и това, което чувствам относно българското общество в Лион.

С тези думи няма да съдя никого. Бих искал да ви представя моя начин на виждане. Ще се опитам да го направя по възможно най- кромния и се надявам да не обидя никого. Казвам се Nicolas, студент по право и почти през целия си живот съм живял в Южна Франция.

Сега, когато вече ме познавате поне малко, е мой ред да разкажа какво знам за Вас. На 8-ми декември беше първата ми среща с част от българското общество, а именно празникът на светлината в Лион и едновременно празникът на студентите в България. Последвах една малка група от хора до един бар, наречен “La baleine”.

Първи впечатления! Хмм…, говорейки с тях, осъзнах, че българската общност е много важна в Лион и наистина много голяма. Но странното беше, че вместо да се опитват да се опознаят, тази група от хора изглеждаше да се разделя на слоеве. Представят ме, удрят ме по рамото, усмихват ми се, говорят ми на български, без да се съмняват, че съм просто един любопитен французин. Осъзнавам бързо, че българите знаят много добре как да се забавляват, факт, който ми е потвърден малко по-късно, случайно, по време на един разговор с тези, който имаха желание да говорят на френски.

И момче плаче в един ъгъл. Момче, видимо пило повече от необходимото, започва да говори на висок тон, става агресивен, хората започват да ме игнорират и дори да отбягват да говорят с мен, доколкото това е възможно според ситуацията. Нищо по различно и в тоалетната, говорят ми на български, удрят ме по рамото…, дотук нищо по-различно от една нормална вечер сред французи. Това са първите ми общите впечатления. С времето разбрах, че има няколко типа хора сред тях и че тази общност, това малко "село", усмихната и сдружена, обединена около един общ патриотизъм, беше всъщност като всяко друго общество – изпълнено с различия.

Проблемът на една социална група от хора, свързани по някакъв начин, без значение какъв ( в този случай, общата националност) е, че

всеки познава другия.

И когато е така, един излиза със сестрата на приятеля си, чиято бивша приятелка е най-добрата приятелка на неговата сестра, която е чула слухове, защото нейна приятелка е спала с едно момче, което междувременно има приятелка. Всичко това е нормално и аз не го съдя по никакъв начин. Преувеличавайки малко, представям основно това, което сам чул или видял. Тръгвайки от този принцип, отказвам да дам генерално обобщение върху българите, с които се запознах.

Ще се опитам по-скоро да схематизирам тези хора в три групи, според различните характери, които срещнах досега.

Първата група, според мен, се състои от най-екстремните характери. Те обичат България, което аз не отричам, и обичат да бъдат заобиколени от българи. Проблемът обаче е, че не обичат да бъдат заобиколени само от българи. Според моите виждания те са основата на българското общество, която е достатъчно затворена в себе си. Тази категория включва както мъже, така и жени. Мъжете са представители на мъжките ценности, мъжествеността и са много горди. Жените от тази категория са свикнали да бъдат това, което са. Те са грижливи, красиви, основният катализатор на събитията, като едни истински журналисти, които се усмихват, без да продумват, но запаметяват всеки детайл от вечерта. И в двата случая дават вид на хора, които защитават територията си и които са в перманентно състезание с всички външни елементи. Те са същността на всички групови събирания, на слуховете и подхранват основните събития в цялата общност. По някакъв начин, те събират, разделят и владеят около тях, напомняйки българските ценности, които ги обединяват. Но няма нищо по-ефикасно от това, да отхвърлиш една култура, с цел да поставиш на пиедестал друга. Тук е моментът, които не разбирам:

"Културата на едни става пагубна за френската култура."

Разбира се, нашата култура е различна, ние нямаме основните ценности, които имате вие, но имаме такива, които трудно биват разбрани от българите. Това е основната разлика, която ни прави достатъчно уникални едни спрямо други. Зная, че френското присъствие е често нежелано на българските събирания и още по-лошо, дори понякога бива силно игнорирано. Също така зная, че би било претенциозно или дори глупаво от моя страна да изисквам да се говори на френски и всеки да се занимава с мен, поради простата причина, че случайно съм се озовал там. Разбирам добре, че говоренето на чужд език в някои ситуации се превръща в пречка и не винаги имаме желание да посрещнем тази пречка по време на събиране с приятели. Но правейки опит, само по себе си е доказателство за отваряне на общият дух. Минимумът е да не съдим толкова бързо, запазвайки усмивката си. Случвало се е дори да стана обект на подигравки на български или френски. Жалко е, но за щастие, не всички мислят по този начин.

Противоположни на тази група са тези, които познавам повече.

Въпреки че обичат родината си, ценностите й, хората и семействата си, те имат отворен дух, който ме кара да им се възхищавам и който не претендирам да имам. По голямата част от тях говорят отличен френски, дори впечатляващ. Но невинаги е така. Зная, че не всеки има възможността да получи добро обучение, но дали говорят или не, те показват желанието си да научат и да опознаят това, което е ново за тях. Искат и обичат да знаят, любопитни са. Мисля, че на това дължа възможността да ги познавам. Именно тук е разликата между тях и другата група. Обаждат ми се, питат ме как се казва това или онова на френски, добре ли е казано или не конкретното изречение. Успяваме да се смеем искрено на всичко, най-вече на клишетата на културите ни. Всъщност, се чувствам по-близък до тях, отколкото до много французи. Дори забравям, че са българи, чужденци или каквото е друго. Те говорят малко за това, но мисля, че същото усещат затвореният аспект на тяхната общност. Нямат много избор, защото сред тази група са техните близки, приятели и дори семейства.

 

Но слуховете, връзките, групите, ножът в гърба

ме карат да мисля, че това започва да им омръзва, чувстват се затворени в един град, който е едновременно много голям и много малък за тях. Те ми позволяват да се запозная с българската култура – музиката, изкуството, кухнята и историята. И не осъзнават колко много уважавам тяхната култура и огромното удоволствие, което изпитвам, когато я опознавам малко по малко.

Третата група, се състои от тези, които са свръзката между предходните две. Въпреки че са любопитни към Франция и нейните граждани, те не са готови да се превърнат в цялостни патриоти или да се еманципират от групата, от която са част. Мисля, че именно страхът ги обединява и ги поддържа заедно. Те искат да узнаят нови неща, но не се осмеляват, защото са ограничавани от техните приятели или семейства, защото отричат корените си. Не съдя никого и си обяснявам този факт с идеята, че принадлежността към тази група им дава чувството, че са защитени и сигурни. Разбирам го, но остава затворен кръг. Липсата им на сигурност и знания им пречи да разкъсат тази нишка. Резултатът е ясен – те се чувстват отхвърлени, защото някои французи също избягват чужденците. И така те се връщат отново към тази група, която познават много добре.

Българите са националисти като всички останали народи, но техният патриотизъм ги обединява повече от останалите.

Младите обаче не следват някакъв стереотип, всички са различни както в своята държава, така и в нашата. Някои са отворени и то в различна степен, а други остават затворени в своята социална група. Като заключение мога да кажа, че съм щастлив от факта, че познавам всички българи, без изключения, защото те ми помогнаха да изградя една богата представа за тази страна. Сега, без съмнение, имам желание да посетя България и сериозно да се занимавам с изучаване на българския език.

Специално за mediacafe.bg от Лион – Nicolas

Вашият коментар