Честванията за 128-годишнината от Съединението на България приключиха. Приключиха тъжно, на фона на протестите обхванали цялата страна вече трети месец. Пловдив обаче не искаше да протестира в този ден. Не искаше най-вече заради празника на града и доброто настроение обходило повечето пловдивчани. А те, хилядите, бяха излезли по централната улица, за да поемат глътка от възрожденския дух, обвит в революционни песни. И все пак бе някак си подтиснато.
Само, около 50 човека протестираха на площад "Съединение'", барикадирали първите редици от рано. Всички други бяха като пълнеж, разбираемо. Хората идваха на големи групи, но бързо обръщаха посоката.
Чуваха се коментари, че полицията заплашвала, че ако не спрат с протестите щяло да има използване на сила. И това сякаш караше повечето да обръщат посоката и да предпочетат веселите импровизациа на театър "Ха-Ха" на Римския стадион, Айляк феста в Цар Симеоновата градина и още няколко концерта пред Общината.
А органите на реда, заобградили мястото на честванията във вчерашния ден, бяха много, страшно много. И всичко това на фона на стотиците млади хора и майки с деца решили да присъстват на зарята. Това е тъжното, че този празник бе поредният провален в последните години.
Медиите отразиха събитието, като "разделени на връх празника". И са прави. От едната страна седеше навела глава, лутаща се в нищото политическа класа. От другата, около 50-на глашатаи, ревящи слабо "Оставка" и "Орешарски вън", смущаваха церемонията на "Висшата класа". Тъжно и за тях.
Най-тъжно обаче им бе на хората в последните редици, които сякаш не им стискаше да излязат по-напред. Спираше ги фактът, че всички чествания бяха провалени и трябваше да скандират срещу тези, които най-малкото имаха правото да бъдат пред тях. Сякаш ги беше срам от цялата ситуация и се чувстваха виновни.
Срам от времето, в което живеят, от хората, които ги управялват. Тъжно пред историята!
За автора
