Димчо Дебелянов – най-нежният поет на България

Димчо Дебеляванов – един от създателите на българската психологическа лирика, един от най-съвършените ваятели на българския стих. „Димчо Дебелянов е роден с възторг и дири възторга – в любовта, в красотата, дори в самозабравата на живота. Пленник на тоя възторг, той се втурва с пурпурни доспехи в живота – за да го обгърне и покори, да въдвори там своето пълновластие. Уви, оказва се, че оръжията, с които излиза, са от твърде крехък, твърде нежен метал – не издържат, пречупват се…

Още на прага на деня го посреща Грижата. Тя остава негова спътница през целия му живот. Но вместо да събуди ропот и да разгори воля за борба, тя избистря у него мъдро и успокоено някакво съзнание за неотменим негов жребий. „О, Грижа, спътнице в нерад и стръмен път!“ Тъй е със скромните и чисти сърца, които считат, че даровете на живота са за други, че на трапезата тяхното място е последно.” – пише един от най-известните критици на 30-те години Владимир Василев.

За да не забравим най-бездомния поет, нека прочетем елегията „Да се завърнеш в бащината къща“.

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

Загиналият само на 29 години поет е роден в Копривщица на 28-ми март 1886 година. Там е и гробът му, след като през 1931 г. костите му са пренесени от Демир Хисар, Гърция, където загива по време на Първата световна война.

Вашият коментар