Имало едно време в Пловдивския университет…

Смъртта е единственото клише, което поетът не може да избегне

Имало едно време в Пловдивския Университет… Така трябва да започва някоя книга, която много искам да прочета или изживея. Разказ за цялото онова поетично поколение на Пловдив, с цялата романтика на времето си, с бохемството и спонтанността. Разказ за общност от хора, обединени от литературата, от факта че им се е случило съвсем случайно да живеят по едно и също време и понякога от алкохола. Разказ за приятелства с много смях и чувства. Какъв разказ, това е цял роман. 

Част от това поколение, заедно с млади студенти, преподаватели и просто читатели изпълниха паметната 8-ма аудитория на Пловдивския Университет. Поводът – 60 годишнина от рождението на покойния поет Добромир Тонев. Възпитаник на университета, формирал се като поет именно в средата и атмосферата, които висшето училище е създало. Част от именития поетичен клуб „Гео Милев”, който в последствие дава едни от най-големите автори на Пловдив. Мястото на събитието не бе случайно. Именно в 8-ма аудитория е последната среща на Добромир Тонев с читатели, само няколко седмици преди нещата да се объркат и съдбата да отнеме от света един от големите му поети. 

15 години по-късно Добромир Тонев пак беше в 8-ма аудитория. Книгите му бяха там, гласът му оживя, ликът му се показа на стената. Спомнихме си за него с разказите на приятелите му. Спомен за безсмъртните стихове, умелото нижене на метафори, присъщата му нежност, неподправения хумор, острият социален поглед. Стихове, познали приживе смъртта, за да опознаят напълно живота.

„На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.”

Безспорно романтични са историите на приятелите на Добромир Тонев за техния бохемски живот, за лекото пловдивско безгрижие, опаковано в поезия. Старите поети, макар и с побелели коси, още пазят онзи дух, който са капсулирали в стиховете си. Стихове, които разказват за онзи град на поети и художници, в който „всичко е минало”.  Всичко останало е съкровено лично и трябва да остане такова.

Но най-важното от спомените на голямото поетично поколение е естественото създаване на общност, което днес звучи трудно и някак сложно. Спонтанно създало се общество от студенти, филолози, читатели и пишещи. Подкрепящи се, четящи се и понякога пиещи. 

Слушам техните спомените и някак ме е яд. Яд ме е, понеже ми се прииска да съм бил част от тях, от техните клубове. Яд ме е, че днес такива хора са дефицитни, а идеята за подобно общество е болезнено утопична. 

А Добромир Тонев е жив, то е ясно. Докато стиховете ти още кънтят там, където някога си бил, докато не само приятелите ти, а и хора, които никога не си познавал, знаят творчеството ти наизуст, помнят те и ги разсмиваш, няма как да умреш. „Смъртта е единственото клише, което поетът не може да избегне.”

Но затова пък цял живот мисли как да я обезсмисли и обезсили. И почти винаги успява.

Повече за живота на Добромир Тонев ще научите ТУК.

 

Вашият коментар