Поетът Васил Сотиров гостува на Пловдивския университет
Емоционален, с голяма доза от познатия на читателите черен хумор, Васил Сотиров представи стихосбирките „Излизане от пейзажа“ и „Душата на компанията“ в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски".
Сотиров разказа за приятелството си с Валери Петров и отбеляза, че се чувства благодарен за всички стойностни хора, които е срещнал в живота си. Не пропусна да разкаже и няколко забавни истории от младостта си свързани с Пловдив. Поетът сподели разочарованието си от времето, в което живеем, в което растат внуците му, и с носталгия си припомни дните, в които по улиците са играели деца, а площадите и заведенията са били пълни с поети. Публиката научи за детство му в сянката на строгия му баща и за болезнено искрените стихове, които не винаги са били приемани с добро.
Той бе представен от доц. др. Владо Янев, а сред присъстващите в 10-та аудитория бе и бившият ректор на ВУЗ-а от 1993-та до 20013-та година проф. др. Огнян Сапарев,
Сатанинска строфа
Заиграл ми се Господ от скука
и така ни създал.
Но понеже не можел да чука,
ни направил от кал.
Авторът сподели, че макар често да е обвиняван в алкохолизъм, никога не пие по време на работа. А на въпроса: „Над какво работите в момента?“ никога не е можел да отговори адекватно и най-добрият му отговор е бил „ремонтирам покрива на вилата си“.
Душата на компанията
Когато ненадейно, мили Боже,
по дяволите всичко пак отива,
душата на компанията може
да се изгаври с тая крива нива.
Разкошен лаф. Ухилена гримаса.
И става празникът почти безкраен.
Какво ѝ трябва днес на нашта маса –
душата на компанията знае.
Душата на компанията плаща
и общата ни сметка най-накрая.
Отива си. Дали тук някой схваща,
че всъщност май прощален е гуляят…
Посърнали сме като пред молитва.
Обаче няма място за тревога.
Душата на компанията литва –
компания ще прави тя на Бога.
Хей, приятел
Хей, приятел, да кажем открито:
във живота – тъй често нелеп! –
нараняваме тези, които
са най-близо до мен и до теб…
И дори в този миг да отворим
стара рана, помни го това:
наранени са винаги хора,
без които не можем живя!
Нараняваме свойта любима,
стар приятел и родния брат –
и във своя стремеж за взаимност
често рая превръщаме в ад…
Няма нужда, проблесне ли брадва,
пак по навик да бъдем нащрек:
нарани ли те някой, се радвай –
значи той ти е близък човек!
За автора
