Лилит е жената преди Ева и тя е настоявала да бъде равна на Адам, не е искала мъжът да доминира над нея. Избягала е от Адам. Това се твърди в някои нехристиянски писания.
„Лилит“ е заглавието на новата книга на Диана Петрова, в която както пише Майкъл Стайн – редактор на списание B.O.D.Y. „Главната героиня на Лилит скъсва оковите на конвенционалния семеен живот с помощта на дълбокоеротични писма; писма, в които става дума за нещо повече от секс – а именно за силите и емоциите, които движат съществуването ни. Онова, което започва като писане за удовлетворяване на мъжките сексуални фантазии и косвено преживяване през думите, се превръща в нещо много повече. Симона трябва да направи труден избор, за да осъзнае, че съдбата ù не принадлежи никому, освен на самата нея“.
„Лилит“ и Диана Петрова бяха в Пловдив в Археологически център „Тракарт“ по покана на фестивала „Пловдив чете“. Книгата представи Младен Влашки. А срещата бе наречена: "Еротиката като бягство от делника". По думите на Младен Влашки такъв тип книга може да бъде премълчана, но „може да бъде и съсипана, особено ако попадне в полезрението на манипулатори“. Той добави: „Смея да кажа, че все още нямаме автори, които могат да превърнат порнографската тематика в еротичен текст. Но някой трябва да направи стъпки това да може стане и поздравявам Диана Петрова, че напълно смело и осъзнато влиза в това дълбоко минирано в България поле и започва да се справя по един начин, достоен за уважение. Достоен е, защото пред нея изникват два проблема. Първо, с кой език да развие тематиката и второ – как да я монтира вътре в един цялостен сюжет, който да не е самоцелен".
Диана Петрова се надява книгата да се хареса и на по-консервативните читатели и споделя, че самата тя се е борила с патриархалното вътре в себе си и с предразсъдъци по време на създаването на романа.
Ето и откъс от "Лилит":
“Ранно утро е. Небето се разтваря в далечината. Между два тъмносини накъсани облака избухва оранжева зора и облизва смълчания град. Дрехите от простора се хвърлят гневно по въжетата, а вятърът се просмуква през пролуките на прозореца.
Лилит се протяга мързеливо и над юргана пониква кафяво зърно от полуголата й гърда. Прясно овлажнени къдрици се стичат по врата й, а кожата й заблестява в ярките отблясъци на утрото. Вълна от плът се плъзва по ръба на тежката завивка и преборва пуха.
Прозрачният ми пръст минава бавно по портокаловите й бедра и хлътва в извивката на оросената яма преди гръбнака, плеснал се като камшик. Спирам там, безсилен да продължа нагоре. Лилит усуква около одеялото горещите си обли задни части и аз, туристът, захванат за тръпчинка, потъвам утешен в сгъвките й.
Жаден съм и искам да пия от водите й, задушно ми е и искам да вдишвам от устните й, знам всичко, но се омотавам доброволно объркан в косите й. Тя е в ръцете ми, но може да ми се изплъзне всеки миг. Държа я здраво, но нямам власт над нея. Лилит променя формите си: ту се обточва като няма преспа сняг, ту се свива като въздушен балон, издишан от езерен човек. И няма сила, която да я удържи. И няма слабост, която да я сломи.
Тя е моя жена.
Лилит дойде и разхвърли малката ми подредена къща за по-малко от нощ. Запали някои стаи, а други наводни. Но аз не страдам от това. Кучето ми вече яде само от нейните длани, часовникът в коридора проработва, ако тя го навие, стаята ухае, щом тя е там, а вещите ми помнят топлината от докосването й. Всяка прашинка се нарежда така, че да й услужи, дори цветята в двете саксии изоставиха слънчевите лъчи и протягат стеблата си към леглото ни.
Лилит ме пожела, взе и прие. Тя прави с мен каквото пожелае, а аз й се оставих без колебание.
Не мога да й бъда роб, защото ще ме намрази.
Не мога да й бъда господар, защото Лилит няма господари.
Тя ме опразва и ме пълни със себе си. А аз не мога да сторя нищо и така ми е добре.
По цели дни измислям числа, а после градя кули от тях и организирам преместването на хора в новите помещения. От мен зависи колко ще са големи стаите им, какво ще виждат и дали ще усещат вибрациите на ехото.
Аз кроя големия план с усърдието на художник с мисия. А после следя за малките подробности като чиновник без такава.
Нареждам на тълпите, без да се налагам.
Прекосявам пропасти, опъвам мостове и проверявам плътността на стоманата. Знам какво правя и мога да работя с часове. Разглобявам и сглобявам, уплътнявам и пробивам. Подреждам и пренареждам. Нося тухли, които сам съм измислил, забъркал и изпекъл в ръчно изработената от мен пещ. Изграждам световете на останалите като по книга, но собствения си оставям на кибрита и изворите на Лилит. Тя пали и гори, тя гаси и тече.
Протягам трепереща ръка към кафявото зърно, поникнало над юргана. Обръщам я към себе си. Лека е като листо и мога да я смажа в грубите си длани. Засмуквам зърното й, а тя се вплита и дъхне възбудена в прегръдките ми. После ме отблъсква и ме поваля върху завивките. Сипе къдриците си по меката си прасковена кожа. Влагата между бедрата й ме лизва леко по крака, а Лилит отскача като убодена, навежда се и аз, измамен, се втвърдявам за секунди. Тя ми обръща гръб, духва няколко пъти по мазната диря и бедрата й се разтварят бавно през гърдите ми.
Поглеждам и ми прималява. Вдишвам дълбоко, за да уловя аромата й. Хващам го и не желая да издишам. Не смея да протегна пръсти и да ги спусна в пещерите й – не искам да я плаши силата ми, не искам и да я опива слабостта ми.
Запяват райски птици, слънцето изгрява и аз потъвам в устата й. Притварям очи и се оставям на водните й течения. Лилит ме усуква между влажните си алени устни. Пропадам в непознати пясъчни плитчини и се издигам като делфин над теченията. После отново нещо ме завлича и само мога да гледам как се давя пожелан и протегнат до дъното на устата й.
Лилит е помрачила ума ми и сега съм неин. Тя протяга лианената си ръка и хлътва няколко пръста в извора на млечните си води пред очите ми. Вади прозрачни капки и ми дава да ги облизвам. Сега съм никой и ту тъна в пясъците, ту се храня от ръцете й.
Лилит ме изоставя рязко като повей. Понечвам да погледна, но тя докосва миглите ми с пръстите на едното си ходило. За миг я зървам. Права е и ме гали през очите с пръстите на едното си ходило. Оттук имам чуден изглед към същините й.
Вятърът отвън продължава да хвърля безсилните дрехи по въжетата. Удря ги и ги преобръща. Вмъква се в пролуките и свири възмутен. Самозапалвам се. Искам да я лижа, да я давя, да я душа. Искам да е моя. Искам да я подчиня.
Лилит проточва пръстите на същото ходило по гърдите ми едва-едва. Настръхвам от допира, а тя се извива от височините си върху мен. Лежа и гледам фестивала на изгрева по кожата й. Готов съм да я захапя, да я задържа, стига да реши да падне в лапите ми.
Едва се сдържам да не я нападна. Искам да изригвам огъня си десетки пъти в недрата между бедрата й. Почти се сривам от усилие да удържа вулканите си, които ме пресичат по всички линии на тялото ми. Протягам ръце към нея, а мускулите ми проправят път през плътта ми като коренища".
Диана Петрова работи в сферата на информационните технологии, а в свободното си време пише истории в своя сайт „Подари ми приказка“. Диана е автор на бестселъра „Мъдри приказки” и на първата книга с български приказки за осиновени деца „Двойната планета”. Тя има два романа – дебютния „Ана”, с който спечели първото място за жена автор в поредицата „Гравитация” на издателство „Изток-Запад” и „Синестезия”, който попадна в десетката на конкурса „Нов български роман” на издателство „Сиела”.
За автора
