Когато Пловдив става мой

Пловдив през нощта. Когато го няма деня, да ми натрапва баналността си. Когато ги няма навалиците, задръстванията, шума, бързащите хора и напрежението им. Когато ги няма нахалните рейсове от градския транспорт и когато бакшишите са по-малко. Когато всичко е затворено. Когато светофарите премигват жълто. Когато навън няма никой, освен уличните лампи и паветата, които осветяват. Тогава се сбъдва моят Пловдив.

Тогава Пловдив става мой!

Тогава понякога паля колата и тръгвам от нас. През малките улички на квартала. Правя обиколка. Напивал съм се навсякъде тука. Ей в тоя блок живееше един приятел, ама вече не. Колко топки сме спукали пред тях. Строителния – безброй мачове. Излизам на булеварда. Надясно не ходя, освен ако не отивам на море. За това наляво по Мария Луиза и към центъра. Много светло бе, заболяха ме очите, уж тунел. Взимам „Гладстон“ за секунди. Лъкито и Борис Христов си говорят нещо за култура. Ще я има! После „Авксентий Велешки“, да видя дали градската и пеещите са още там. Там са. Айляк, майна. Полъх на тютюн от „Иван Вазов“.

Връщам се на „Гладстон“. На кръстовището с „Руски“ направо. Търговската – колко ни мразеха даскалите. Альоша – мястото за изгреви. По разбития паваж на „Васил Априлов“. Без предимство на „обърканото“ кръгово. Леките жени на тежката централна гара. Към Смирненски. На Младежкия с колата, дано няма полиция. Пловдив от високо. Надолу към мола, дано минава влак. Дано ме хване прелеза. Да, ама не. После пак през Иконома и със сто до Света Петка. Там правя обратен. През тунела и малко светеща античност над него. Тепето на Стария град – мястото за залези. Към моста. Марица е пълна. Панаира, към Каршияка. Малко по „България“. На казиното наляво и пак по-моста. Отражението на Новотела и пешеходния в реката – тук съм целувал и са ме целували, пак по-тъмно. Пловдивска романтика.

За малко в Капана, поглед през градинката към Римския. „Отец Паисий“, сега има места за паркиране. Павета, павета,павета Фабриката и още малко павета. На Тримона(проклинам те, Тримоне!) надясно към „Богомил“. Тук веднъж се сбих. „Източен“ – спирам за трепач. Срещу стадиона – бивш приятел. „Няма нищо по-бивше“. По Асеновградско (ах, Асеновград) към Тракия. Кой не се е учил да кара на индустриалната? На третото кръгово в ляво, първия блок – несподелената любов на 11 клас. Обратно по същия път, за да не се изгубя.

Отбивка в Кичука, по новия надлез. Цялата „Македония“. Слизам по стария надлез. Още един път и ще го науча тоя квартал, обещавам. Сточна гара, няма кой да ми измие прозорците в 4 сутринта. На Военна болница към Душото – в шести клас първото гадже. Трябва да видя Радева- първата класна, ще се зарадва. По „Богомил“ и пак на „Източен“. Бирената и зелено-белият комин. Тя и той. Рано сутринта мирише на хмел… 

„Но съмна се вече“. Десятката, както всички други цифри, пътува вече с наглия си шофьор. Хората са станали и бързат да вземат града за себе си. Светофарите светят с всичките си цветове. Тротоарите са пълни. Спирките също. От лампите вече няма смисъл. Денят ми отнема Пловдив. 
Но само до следващия залез. Многоточие.

Още в блога на автора ТУК.

Вашият коментар