От Барселона до София на две колела: 300 часа Еко-логична лудница!

Най-лудото ми прибиране в България
или
По пътя на черешите от Барселона до София с колело и регионален влак

Мемоар

Като говоря за де-растеж и опростяване на живота, е неминуемо да тествам модела във всичките му аспекти. За да разбера и къде са му грешките. Какво ни дават бавното придвижване на дълги разстояния и максималната олекотеност на живота? Всички знаем за важността на пътуването само по себе си като цел-процес. Ако за пътуването имаме време и лекота, мир и вяра в добрите намерения на света, дали ще има нужда от всички тези дози моно-туризъм, ол-инклудед, извинете за англисизма?

За пръв път реших да се прибера от странство с колело и влак, в пропорция – максимално каране и минимално влак, което предполага – минимално багаж. И като за контраст – да преминем през френската ривиера Ница, Монте Карло, Монако както и през Венеция където моделът на пътуване тип туризъм е диаметрално противоположен, тип фабрика за вакумиране на консервени кутии. Да тръгнеш от къщи в Барселона на колело и да се прибереш вкъщи в Слатина (София) на същото това возило, прекосило и свързало в някаква невъобразима форма един милиард точици между двете дестинации е неописуемо като усещане.

Този вид пътуване първо те задължава да потърсиш и цениш най-високо най-малките пътчета, трето и четвъртокласните с най-малко коли, нещо, което никак не допринася за икономическия растеж. Странното е че колкото по малки са пътчетата и по-малко колите, толкова усещането от движението по тях е по-велико.

След това включва търсенето на всички възможни приятели по пътя, като и на приятелите на приятели, на т.нар. конвивиалност.

Тръгнахме по една неслучайна случайност с влак до Монпелие, където ни приюти един прекрасен джаз музикант с вечерен концерт и български песни. Аромат на жасмин и липа навсякъде по пътя, огромни туфи, които те главозамайват. А Монпелие има най-очарователния център, свободен от коли (но не и от комерсиалност). Започнахме истинското каране от Кавайон, с една череша, и скоро установихме че да караш през Прованса през черешовата епоха си е жив автогол. Просто неминуемо трябва да спираш, дегустираш и да се очароваш.

Следващият основен и може би най-чаровен елемент от нашето пътуване с Христо беше незнайността. Често не знаеш къде ще се озовеш вечерта, при кого и как. Но тестваш и усещаш основния постулат, че всичко се на-ре-ж-да по най-добрия начин и винаги, дори когато по всичко личи, че не е така. Втората вечер се появи заключената вила някъде в Прованс, сред лозя, маслини, макове и пеперудки, под чийто навес и алармени камери прекарахме нощната буря гръмотевична валежна. Едно пътче плодово хълмисто игриво на следващия ден ни отведе до старите къмпингари, след множество селца с чинари, цветя, рози, и жасминови ухания. На къмпинзите от тежката артилерия хора на възраст се наблъскват нагъсто в каравани и палатки, нещо неразбираемо за нас. И там понякога се появят едни ангелски същества, които като те видят и ти предлагат вечеря и подслон, който макар да не си караванен-тип приемаш на драго сърце. А по късно вечерта, когато запуква пороя разбираш защо.

Хората, които отварят сърцата и къщите си за теб когато си на път. Онези, непознатите, които дори не са от твоята типична група приятели с които хенгваш. Онези, които за сметка на това, те зареждат с такава радост и благодарност и на обич. Те са другия бисер на това пътуване, един бисер, който като го получиш и нямаш друг избор освен да го утрояваш и учеретворяваш и мулти-творяваш.

Полята, селата, черешите, и хората на другия ден ни отведоха до друго мечтано място! Детска площадка, с чешма и всички удобства и ухания на дъбовата гора. Детските катерушки са идеалното място да разхвърляш катуна и простреш всичкото облекло, което спешно се нуждае от следперидно изсушаване. Следващия колоездачен ден ни отведе на Френската ривиера, сред бистрата лазурна средиземноморска благина и най-овалните блестящи камъчета по найните плажове, неприятно застроени по моя преценка.

Не разбирам защо и как се е установил като най-приятен този вид ривиерно плажуване, това което наричат летуване, или почивка. Няма да говоря на екологичната страна, тя е ясна. Но от чисто психологическа гледна точка – урбанизацита по Cot d'Azur е впечатляващо неприятна. Стотиците хора, които самолетите изплюваха и които търкаха колелцата на куфарите си в гъгнещ синхрон, изглеждаха празни и загубени, някак. Знаеха ли къде са? Имаха ли идея какво е мястото и хората му? Как се живее в него, какво е било преди. Мисля че установихме математическа теорема и тук: гостоприемствеността, доверието и спонтаната размяна на усмивки, кажи го – социалния капитал – са в обратна пропорционална зависимост от развитието на туризма. Най-масовия, най-зеленият туризъм, като премине през определен предел на човекопоток става сив, даже черен.

Все пак велосипедното преминаване през Ница, Монако, Монте Карло премина с приятна нощувка, където по интуиция достигнахме до изоставена къща и черешово дърво. Тази сутрин ни събуди един гръмогласен кълвач, който обилно зачука с човка по дървото и призова да се изстреляме към път още в шест.

След чести благи окъпвания в лазурността и синевата средиземноморска до италианската граница. От там регионалното бавно влакче ни отвежда до италианското средиземноморско крайбрежие, отвъд Генова, където отново тествахме модела с къмпингуването. Уви, чичко Бранко-пазачът веднага ни разконспирира, макар да се шмугнахме като шушумиги навътре в лагера. И за пръв път бидехме принудени да изпозлваме парични единици срещу нощувка. Изводът – няма универсални магии, или магията работи само веднъж. През нощта дойде първото сериозно изпитание, порой масивен, който ний посеходме под възмалката и крехката тента на затворено бунгало, от която се стичаха капки безспир. Нямахме палатка, а нещо като чувал за бивак, който в един момент като, че леко подаде. Да се събудиш вир вода и без стабилен покрив, без друга надежда освен в слънцето си е доста аматьорско изпълнение за планинари, но и то премина. Не и без присъствието на череши. Този ден дъждът като че ли ни обърка и посъбори, и след дълго чудене и взиране в тежките тъмносиви облаци надвиснали над Апенините, решихме да тръгнем точно към тях. Както си беше по план. Разбира се, отпавихме тайна заръка към покровителите на планината да задържат водната стихия докато не намерим стряха.

Тръгнахме нагоре, от морето към прохода, който не беше на повече от хиляда и сто метра, натъпкали дисагите с храна и дрехи. И започнаха подаръците, за всичките сетива – за уши, очи, нос, гърло, и всички осезаеми и неосезаеми други такива. Планината се растилаше все по лудо-зелена, в всякакви огънатости, плещи, скули, долини, далечни и близки, с малки селца и камбанени кули, педанчитно изстреляни метри над тях. От всички страни, смес от тропическо средиземноморско зелено, смесено с влажност и наличие на вода. Усещането за роснота и бистрота навлизаше през всяка пора. Но може би над всичко – светлината. Онази светлина, процеждаща се на струи през облаците, ту жълта, ту оранжева, и боядисваща избирателно само най-нейните гънки на планината. Оранжевите струи на слънцето преминаваха през облаците и се прожектираха по билата, и снагите им в най меките и финни сияния. Беше само светлината, и окъпата планинска нежност безбрежност, в очакване да бъде окъпана пак, с всякакви видове мъглици къдрици. И тази светлина твореше и сменяше кадъра всяка минута. Бяхме като зрители на планински екшън, и затаили дъх и поемащи уханността на билковите безкрайно нежни поляни, пълзяхме нагоре на пътчето. Когато започна да се смрачава и гледките да се множат на небето се появи облак под формата на ръка, от която се разливаще лъчова свелина. Беше вече прекалено. Нямахме вече празно вътрешно проствансто което поеме таз благодат, беще свръх сетивността и разбирането за красота. Така до малката чешмичка и под нея подслон чудесен, който след застилане с трева се превърна в идеалното ужанно легло, което спретнахме чудна италианска паста, локална сред странни напеви на сръндаците. Утринни мъгли по тревите, цветятя, полята, чаша говеща вода, малко овес, и отново, към връхната точна на прохода Cento Croci(1055m) в Апенините. От там водопадно спускане към долината и влаковете към Парма, Модена, Болоня до Венеция. Бурята, която очаквахме миналата нощ в Апенините всъщност се разрази и разля вечерта при пристигането във Венеция. Сякаш да раздуха рояците туристи от Венецианските каналчета. А италианската вечеря, която Елиана, нашата чудесна приятелка и подслонителка, местна жителка на Венеция, ни спретна тази нощ може да бъде сравнена само с бухтите на баба от дълбокото детство.

Сутринта започна със стачката на жп-то и осъзнаването, че не може винаги да планираш. Излизахме по натоварени шосета от Венеция сто часа, сякаш като компенсация за предишните прелести които погълнахме. Някак си да се приземим. Тогава багажникът на моя другар съвсем се сгромоляса върху задната му гума. Преконфигурирахме товарите, и външните и вътрешните. Истинското лице на любовта се вижда при малките изпитчета. Спряхме за малко под едно бунгало да си четем, докато над нас покапаха дъждовни капки. Продължихме към следващата магия. Лагуната венецианска, и всичките и канали и реки, карахме покрай тях и леката им мараня, и отразяващото се в тях небе и кули. Привечер събрахме кураж и срам не срам, почукахме на една порта с молба да ни допуснат в двора. Хората бяха много отзивчиви, отдадоха целия си двор и охлюви, които упорито налазваха бивак-сака цяла нощ. Събудиха ни кокошките още към 5. Влак към Монфалконе, и след това към границата със Словения. А тя ни посрещна изобилно, картината се смени, навлязоха балканските пейзажи, и започнаха всякакви гами на зеленото, малки китни селца, с цветки градини, и много много зеленчуци навсякъде посети. Първия балкански бюрек, последван от следобедна буря, пролетна вихрена, която изми и насити с озон. Пореден сюжет от светлина и процедени облаци, зелени хълмове, села безкрайно китни, като от приказките докато стигнахме най-благословената череша на света. Едра, с дъждовни капки свежа. Пътят ни отведе до Любляна, след убеждаване на типични местни жепейски да ни качат колелетата на буса, който влака, пропаднал след последните зимни бури. Започнаха да се появяват типичните балкански персонажи, тези които откриваш около жп гарите.

Лидия ни посрещна и нагости топло в любяща Любляна, където трябваше да приключи велосипедния цикъл и да бъде заменен изЦяло с регионални влакове. Обикаляйки града бяхме удивени от морето велосипеди и велоалеи, карат всички, дори и бабите. Подобна сцена не бях вижала от Амстердам. А големият централен пазар, където местните баби продаваха продукцията си, с кошници, дървени посуди и играчки, и хиляди цветя и градински разсад ни завлядя напълно. Стояхме и попивахме от духа му. Любляна е един от малкото градове, който не те напряга. Може би поради количеството велосипеди, може би поради величествените върхове над него, или тепетата и зеленината, или по-невидимото присъствие на автомобили. Не стана ясно, но освен че не ни напрегна, тя ни вплете още повече в коренищата си. Не успяхме да вземем българския автобус, но за сметка на това сглобихме луд план за прибиране с регионални влакове през Хърватско и Сърбия, с пресичане на границите на колело.

И така протече последният ден от пътуването. Влак до границата с Хърватско. С колело през границата до първите села. Пътнически влак до Загреб. Друг то границата със Сърбия. С колело през границата. Много вишни в село Товарник. Персонажите и обстановката в Сърбия бяха в явен контраст. Лицата бяха някак по-маркирани, нямаше цветя, и толкова зелени градини. В малкия граничен град Шид, където чакахме пътническия влак за Белгад беше някаква лека депресия. Но дори там ни заговори един лъчезарен светъл човек. Последния влак от брънката бе легендарния с контрабандисти на цигари и обирджии Белград София. Пийвайки чайче преди влака получихме риторично запитване от местния сръбски бармен как може да използваме 'мерси' като имаме хубавото 'благодаря'. Както във всички влакове колелетата хвърлят кондукторите в недоумение, къде и как да ги сложим, как да се отблагодарим за превозната им услуга.

Стигнахме. Но не беше дестинацията като че ли целта. А пътуването, всички лица, хора, цветя и ливади, усещания, гледки, мисли и опитности. Нещо което те преобразува, необратимо.

снимки: Христо Балкански

За автора

Вашият коментар