Преди време се сетих за една случка, в която младеж изтъкваше факта, че живее извън пределите на България, като оправдание за това, че не знае как се ухажвали българските момичета. Дали целта му е била да впечатли момичето, което не се получи, или някаква друга – не знам, но подобен култ към живота „извън“ се проявява в особено големи количества.
Ще започна с дразнещите всички ни „говорни отклонения“, проявяващи се у хора, живеещи не повече от две години в някоя развита държава, и постоянното „търсене“ на думите „на български“. Като задължително условие е да се отбележи, че вече полуамериканецът срещу нас, е комуникирал предимно с българи, македонци и рускоговорящи „бегълци“.
Другото, което силно прави впечатление е работата, която вършат „там“ – най-често обслужващ и хигиенен персонал, а за мъжете – и в строителството.
Като деца сме се наслушали на истории, в които хора с висше образование отиват да работят „черната работа“ на Запада, защото в България няма реализация. Сега нещата седят по малко по-различен начин, но за един голям процент от българите продължава да е същото. Отказват да работят тук за „жълти стотинки“, но отиват там, да работят за същите жълти стотинки, съизмерими с местния стандарт на живот.
Е, струва ли си да работиш една година в мизерни условия, за да можеш после да се прибереш в България и да… си купиш кола? Със същия успех можеш да си мизеруваш и тук и пак да си позволиш лукса на автомобилния превоз.
Но разбира се за комплексираното българско общество съществува един феномен, зародил се в началото на 90-те години и все още не успял да изчезне напълно – а именно, че щом си работил нещо извън България, ти си повече от останалите българи, решили да си се мъчат тук. Други от своя страна смятат, че изборът да миеш чинии в Англия е бягство от реалността и срама от околните, които биха погледнали с други очи, щом работиш извън България.
Разбира се сега студентските бригади предлагат една чудесна възможност на младите българи, не само да спечелят малко пари, но и да се запознаят с друга култура. Но трябва ли невъзможността ни да си намерим работа, отговаряща на висшето ни образование, автоматично да означава да мием чинии, оправяме хотелски стаи или сервираме храна, но някъде в западните държави? И толкова ли е сложно да вършим същата тази работа, но без да напускаме границите на държавата?
За автора
