Емил Тонев и поколението на 80-те: „Не ни пука, че ще умрем млади!” (ВИДЕО и СНИМКИ)

Петър Порязов – Вожда, Емил Атанасов, Пламен Панев, Петър Хаджиничев и Емил Тонев – специални гости на Силвия на предпоследното издание на "Код червено: литература" за тази година

Видях едно поколение. Те стояха в бара, в който са стояли и преди тридесет години, малко променен, вече без доносници, но отново събиращ ги. Те си говореха и си даваха наздравици все едно не са го правили непрекъснато през последните тридесет години. Те гледаха тъжно и се смееха отново на историите, които съм сигурен, че отдавна знаеха наизуст. Спомняха си за годините, когато са живеели толкова бързо, че чак са излезли от клопката на времето. А на екрана над тях се смееше напусналия ги вече Кольо Карамфилов и другите им напуснали ги приятели.

Те са героите от последния роман на Емил Тонев „Понякога ангели”. Петър Порязов – Вожда, Емил Атанасов, Пламен Панев, Петър Хаджиничев. Всичките съхранили бохемството си през годините. Всичките запазили свободния и безсмъртен дух на поколението си, бунтуващо се срещу диктатурата и срещу всичко, налагащо им кое е добро и кое зло, кое правилно и кое неправилно, кое смислено и кое безсмислено. 

Всички те са написали заедно романа „Понякога ангели”, разказвайки историите си в бар „Найлона”, където се и развиват действията в книгата.

„Благодаря на моите приятели, че ми разказаха тези истории, или че аз ги преживях с тях. А най-вече им благодаря, че са мои приятели”, Емил Тонев ясно показа, че в тази среща литературата не е толкова важна, или поне не толкова колкото приятелството, духа и спомените.

Пичове, не знам какво правим тук. Това, което съм написал, не е роман, това е рекламна брошура на бар „Найлона”. Уговорихме се с Вожда. Цялата хава е да мога да си пия в „Найлона” без пари цял живот. Ако има други заведения, желаещи да получат подобна екстра, аз съм насреща. ” – започна със шеговит тон Емил Тонев, като прелюдия към всичките комични, нелепи и забавни истории, които „понякога ангелите” си припомниха и които съм убеден, че не трябва да стават медийно достояние – историите им са собственост на баровете, кръчмите, стария „Форд”, цигарения дим, топящия се лед във водката и разбира се – на страниците на романа на Емил Тонев.

Поколението на 80-те често е обвинявано за много неща, че си е мълчало, че не се е съпротивлявало докрай, че е пропиляло шанса си и не е изградило така мечтаната държава, а именно на това поколение се падаше задачата. Емил Тонев не отрече тези обвинения, прие ги, със скръб, но ги прие:

„Най-лошата черта в нашето поколение е, че не се преборихме. Не можахме да свалим веднъж завинаги комунизма, рязко и категорично. Не го направихме. Бяхме недостатъчно силни и амбициозни. Правехме разни митинги, демонстрации и изведнъж, когато те биха на изборите и ние вместо да излезем по улиците, си казахме: „Ами то може и така…” Това е най-голямата ни грешка…

Това поколение, обаче, няма само лоши черти. Отнася шегите на времето с пренебрежителна усмивка. Не се страхува от съдбата си. Не му пука от общественото и физическото разложение. Не го е страх, че ще умре.

„Доброто, което ни остана е, че не ни пука, че ще умрем млади. Но не ни пука, че го отнесохме. Това, че сме още живи и относително здрав,  е благодарение на добрата водка, която в Найлона се продава все по-евтино…” – заключи Емил Тонев за приятелите си, които имат невероятната способност да се надсмеят дори и над най-голямата трагедия, да погледнат над нея и да продължават да живеят с това бохемско светоусещане, макар вече нищо около тях да не е бохемско. Нищо, освен самите тях.

Вашият коментар