Катерина и Яворов

„Сърце ми се не сепва, сам-само в света.

Не идваше звук, стон.

Ни движение, ни знак.

Беше стоял толкова дълго сам в тази стая, че сега всичко се движеше пред него като видение

Повехнали тела на блянове омайни,

Опита пак.

Насочи цялото си внимание към точката в мрака…”.

(Текстът е съчетание от стихотворението „Сфинкс” на Яворов и думи на Катерина Георгиева)

Дали е дръзко едно момиче да вплете думите си в тези на Пейо Яворов. Не. В случая с това момиче. Затова и заглавието е такова. Макар, че в работата си и в мисълта си за Яворов, тя се интересува най-вече от неговото състояние на самотност, а не от личните му трагедии.

Катерина Георгиева завършва "Театрознание и театрален мениджмънт" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". В момента е драматург в Държавен куклен театър- Видин. Но нейната мечта се крие в думите като слово и начин за въздействие.

Заедно с Петко Танчев съчетават дигиталното изкуство с думите и сътворяват, както казва Катерина „нещо трето” – друго изкуство.  Петко Танчев е мултимедиен артист и автор на проекти, инсталации и пърформанси в сферата на дигиталните изкуства. Завършва НХА, специалност „Сценография” и магистратура, свързана с дигиталните изкуства.

Всъщност идеята за техния дигитално-поетичен проект е на Стайко Мурджев, който е режисьор на представлението „Когато гръм удари”. То бе поставено в Дома на културата в Пловдив на 29 октомври, когато се навършиха 100 години от смъртта на Яворов. Непосредствено преди началото на представлението зрителите имаха възможността да видят  дигитално-поетичната инсталация, посветена на писателя, с автори Катерина Георгиева (текст) и Петко Танчев (видео).

„Решихме да съберем литература и дигитални изкуства в едно. Думите избрах аз.  В инсталацията участват две актриси, едната с акордеон, а другата с много бели листове. Всяко движение на отхвърляне на лист действа, активира инсталацията. Има една камера, която улавя движението на актрисата. Когато избирах текста исках да избягам от клишето за Яворов. То е свързано с драмата на живота му, с любовта му към Мина, към Лора.

Искаше ми се да се насоча към едно интимно пространство, което е само на Яворов. Това пространство на неговата самота и творческа енергия и да избягам от всички тези неща, които  се превръщат в едно интригуване към Яворов, и е повече любопитство, отколкото нещо друго. Искахме да изградим едно интимно пространство, в което да съществуват думите на Яворов. Провокирана от негов текст, написах мой текст.  Двата са в комбинация –  цитати от стихотворението „Сфинкс” с  моя текст. Основно бях провокирана от самотата на писателя”.

Снимка: Цвета Ерменкова

Катерина разказва още, че в началото е била скептична към този тип новости, но постепенно се е увлякла по създаването на един по-различен вид въздействие. „ Петко е човекът, който прави всичко по отношение на дигиталното излъчване. Интересно е съчетанието между техника и емоция.  А бях скептична към този тип неща и убедена, че те убиват сетивността. Оказа се, че не е така. Те могат така да си взаимодействат, че да се получи нещо трето. Получава се нов език, като език в изкуството, който създава други усещания. То е едно общо, едно цяло, което се ражда в момента, зависи много от публиката, когато тя е намесена и е интерактивно –  провокира хората, така че да се чувстват част от цялото”.

Неминуемо разговорът изтича към Яворов и неговата Нирвана и неговата Самота с голямо С. „Самотата на Яворов се дължи на някакво разбиране, според мен. Той осъзнава много неща. Хората, които не мислят много за това, което ги заобикаля нямат проблеми. А той е бил дълбоко вглеждащ се , и… любовта му към Мина, към Лора…”.

Някакси не можахме да не замълчим. Не защото е мелодраматично. А защото уважението е огромно.  

Надявам се скоро отново да може да видим инсталацията на Катерина и Петко, посветена на 100-годишнината от смъртта на великия български поет и изключителната личност Пейо Яворов. 

„…Окото ѝ сега цял свят

Не го вижда

Не го побира

две сенки на нощта, през толкоз светлина..

Изхвърля го

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

Косата ѝ седеше зад ушите

Бавно, тихо, запетайно

сами една за друга в жажда и притома…”

(Текстът е съчетание от думи на Катерина Георгиева и стихотворението „Сенки”  на Яворов).

За авторите на поетично-дигиталната инсталация:

Петко Танчев завършва „Сценография” в „Национална Художествена Академия“ и след това отново там магистратура на програма „Проектиране на авторски визуален спектакъл“. Участва в редица авторски проекта, като „Пространство нула“ – визуална инсталация за откриване на „Едно“ в Капана, Пловдив;  “Думите като стая II“ – визуално-поетична инсталация за фестивал „451 кв. м. Независим“, София (автор на текстовете – Катерина Георгиева); „Космос: Звукови пейзажи“ – аудиовизуален пърформанс в Кино „Космос“, Пловдив (музикално изпълнение – Петър Петков, китара и Христо Турлаков, пиано); “Дигитални образи в Стария град“ – аудиовизуална инсталация за „Нощ на музеите и галериите“, Пловдив; „Думите като стая“ – визуално-поетичен пърформанс за фестивал „Улица Отец Паисий – Поведение“, Пловдив (автор на текстовете – Катерина Георгиева) и други.

За Катерина Георгиева:

Завършила "Театрознание и театрален мениджмънт" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". В момента e драматург в Държавен куклен театър- Видин, театрален критик и независим артист. Публикува за театър в различни печатни и онлайн издания. Извън професионалните насоки, се интересува от видео-арт, връзката между дигиталните изкуства и текста като форма, независими проекти в областта на театъра, киното, социалните иновации. Фотографията ми е хоби. „Но писането ми е най-голямата мечта засега”.

Фотограф: Георги Вачев

Вашият коментар