Пловдив чете: Ани Илков или за виртуозността в изкуството и изобщо (СНИМКИ)

Шести ден от най-големия литературен фестивал в страната – Пловдив чете

Десетки български автори записват името на вековния град в списъка с посетените си дестинации, а програмата обещаващо предлага задоволяване на литературния вкус на млади и стари, колкото и клиширано да звучи.

В лутане из богатата програма на фестивала и несмогване за посещение на всичко, ще призная следното: честите срещи с поети и писатели изморяват. В общия поглед, леко встрани от личните качества на всеки един от гостите поотделно, които са неоспорими, забелязвам от непретендиращата си за компетентност позиция, че повечето хора на словото се надпреварват в съветите си към публиката как да се живее животът, как да се чете литературата, как да се разбира светът. Сам по себе си един такъв съвет може и да е полезен, да звучи умно и дори правилно, но взети заедно започват да объркват.

Затова и името на Ани Илков в програмата на Пловдив чете се открои със своята непретенциозност и се оказа спасение от един горещ следобед, и не само. Мястото е галерия U PARK, по време на традиционните срещи на "Код червено: Литература", където по традиция гостите са чудни и странни по един свой си начин, въпросите, понякога парливи, но директни и алкохолът, може би, задължителен.

За Ани Илков преамбюл направи пистелят и негов приятел – Милен Русков. Авторът на известния роман „Възвишение“ отдаде част от заслугата за навлизането си в иначе консервативните, негостоприемни литературни среди на Ани Илков:

Ани има прекрасното качество да не бъде завистлив, да не бъде човек, който пази територии, да ти протяга ръка и да ти помогне (ако смята, че имаш талант). Ще ти прокара път, което другите не биха сторили. Това е забелжително лично качество – отдаденост на литературата от душа и сърце. Той прави литература, защото я обича, а не защото тя може да му донесе някакви ползи… Виртуоз във езика, виртуоз във изкуството.“

Формален повод за посещението на Ани Илков, освен фестивалът Пловдив чете, е и последната му стихосбирка „Подготовка за напускане на сърцето“, която излиза в началото на 2015-та година и печели поетичните награди „Николай Кънчев“ и наградата на „Перото“. Други от известните му творби са политическите памфлети „Похищението на България“, книгата за Константин Павлов „Незавършеният гений“ и няколко стихосбирки, издавани от 1989 година до днес. Роден е през 57-ма година и понастоящем е преподавател в Софийския университет по българска литература и творческо писане, което неизбежно го сблъсква ежедневно с млади, пишещи и четящи хора. В този сблъсък на авторитета Ани Илков и тепърва навлизащите в дебрите на литературата студенти определено влиянието е взаимно, обогатяването също.

Не можем да говорим за изостаналост в литературата между нас и света. Може да се говори за малък език, който трудно намира присъствие и място на пазара на езиците и културите. А когато боравиш в полето на една малка култура, ти трябва да изнасяш екзотизми, за да направиш впечатление. Това е голям проблем“, са думите на Ани Илков по отношение на постмодернизма в българската литература, неговото наличие изобщо и популярното твърдение за късната му проява у нас.

Очаквано, разговорът надскочи темата „Подготовка за напускане на сърцето“, завъртя се покрай възможностите на космополитния човек, обществените недоразумения в страната и още няколко вселени, за да се завърне в досег към тънката тъмночервена книжка и някои от текстовете в нея.

Не мисля, че разбирам особено от поезия, но Ани Илков я прави с един особен аристократизъм, с леко плъзгане над повърхността на житейския океан, като че ли кара сърф и вятърът му е попътен. Понякога е циничен (така крие ранимостта (по-скоро я смекчава)), но както казва: „Ние така правим.“ Прави си космос и така се спасява. Аристократичен е и в отношението си към думите и хората, в подбора им, в погледа към българските литературни среди, както и да звучи това.

И понеже преди повече от година някой ми задигна безследно „Подготовка за напускане на сърцето“ (ако чете това, да ми я върне), поставям тук любимото си стихотворение, като за епилог:

епилог

аз бях обичан

от най-красивите жени
със най-красивите тела
под най-красивите слънца
във най-красивата вселена

те се надвесваха над мене като божества
и тоя ужас който ме обзе
не ме напусна докато умрях
и след това

Вашият коментар