Неделя – време е за четиво – „Без Ботев няма България“

Христо Ботьов Петков, останал завинаги в историята като Христо Ботев (1846-1876), е български национален герой, поет, революционер, публицист, журналист, преводач, литературен критик и мислител. Той е продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски, вижда единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос в революцията.

Неголямото му по обем литературно и публицистично творчество по своите идейни и художествени достойнства, озарено от един пламенен и саможертвен патриотизъм, бележи връх, както във възрожденската, така и в цялостното развитие на българската литература. Написаните от него само 20 стихотворения остават като безсмъртна класика и оказват мощно влияние върху националната поезия. А за всеки родолюбив българин личността му се превръща в икона и национален символ.

В днешния ден от поредицата „Неделя е време за четене“ ви предлагаме ви прочит на  „ Хаджи Димитър” – апел към всички родолюбиви българи, писмен паметник на гордия и свободолюбив български дух.

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!

Вашият коментар