Недялко Славов и неговата рубрика „Хълмът на Данов“. В нея големият съвременен писател и наш съгражданин споделя с читателите на „Медия кафе“ своите най-нови текстове – есеистика, публицистика, лирико- философски фрагменти.
„ „ „
Житейският опит е като очилата. Приближава очевидното.
„ „ „
Северната кора на дървото свети в зелен мъх. В сенчестата страна на душата шуми зеления бръшлян на спомена.
„ „ „
Освен музиката, танцът и изобразителното изкуство, зная още едно, което не се нуждае от преводач – женската красота.
„ „ „
– Какви са ви спомените от първата публикация? – ме попита една журналистка.
– Беше зимен ден – отговорих, – къс, декемврийски, с ранния мрак още към пет следобед: ден на дъното на годината. Стоях на улицата със стихотворенията си в ръка. Сърцето ми бумтеше. Пред мен бяха десетте стъпала до първия полуетаж, където се намираше редакцията на вестника. Голямо вълнение падна. На стълбите се разминах с красиво момиче, идеше от същата редакция. Беше странно, безплътно. И не ме заобиколи, а ме прекоси. Когато влезнах, потънах в гъст тютюнев сумрак. Редакторът – ще си спестя името му, беше много известен и вече застаряващ поет, се сепна и бързайки да скрие шишето с алкохол, го събори. Така още тогава разбрах – писането е самотна, непосилна и съсипваща работа. С питие и цигара в ръка, и с вечно зарязваща те муза.
„ОРИГИНАЛЪТ НА ЛАУРА/ УМИРАНЕТО Е ЗАБАВНО“. Владимир Набоков
Моят №1 в литературните ми пристрастия за писател на 20 век – Владимир Набоков. От всичко преведено на български (аз лично изповядвам убеждението, че писателят трябва да остане единствено и завинаги в майчиния си логос, защото там са трептенията му отвъд езика, там са ДНК кодовете му, така че затова правя тази уговорка за прочетеното според преведеното), та от всичко преведено от Владимир Набоков на български преди години последно прочетох „Оригиналът на Лаура /умирането е забавно/“.
„Индипендънт“ анонсира тази книга така: Една от най-строго пазените литературни тайни. Ръкописът, държан над 30 години в банков сейф“.
Презрително аристократичен, разместващ полетата на сетивата (страдал е от изключително рядкото заболяване синестезия, при което възприятията на сетивата се разместват: слушаш цветове, виждаш музика), Набоков е шахматен гений на езиковите етюди, Хичкок на литературния детайл, сардоничен и унищожителен антифройдист, избрал стократния Ерос на Лолита пред стократния Танатос на виенския невролог, и за мен стои на най-горния рафт на литературата на 20 век. Но защо започнах с „Оригиналът на Лаура“, който по същество е сбор от литературни наброски, очертаващи контура на зловещ и неправен в литературата експеримент – експериментът на нашето самозаличаване. Едновременно физически и ментално. Защо точно с него, след като преди него сияят „Други брегове“, „Дар“, „Защита Лужин“, „Покана за екзекуция“. Навярно защото в този ръкопис изживях визуално самата представа за ума на този гений. Докато го четях, си го представях като една непристъпна планина, чиито най-високи върхове и хребети на мозъчната му кора се осветят от вече залязлото слънце на разума. А след последната страница, настава пълен мрак.
Не зная друг автор, които може така да включва и изключва тока в съзнанието на читателя и да го превръща в опитно зайче на непроницаемия си ум.
ГЕРОЙСТВОТО ДА ПРОЧЕТЕШ „ОДИСЕЙ“ НА ДЖОЙС
Логосът е чудовище. А Джойс е един от малцината, влезли в неговата паст с факла в ръка.
Неговият „ Одисей“ е най-непосилният за прочит и постигане литературен епос на 20 век. На места невъзможен за разчитане, като клинопис, на места чуплива стъклопис, на места бълнуване и пукащо електричество в невроните, които пренасят и взривяват непоносимите асоциации и образи, на места колосално задръстване на всички пристанища на света с контейнери от метафори, на места содомно-гоморен транс из вертепите на Дъблин, на места вибриращ от исото на неделна служба църковен витраж. И този негов велик, неподражаем и единствен език! Ту дъблински жаргонен, ту гаменски, ту игрословен, ту омайно дадаистичен, ту необозрим в своята безкрайна модалност!
Докато го четях, немеех или се смеех на глас и през цялото време бях в ъ т р е, а не о т в ъ н в света му, защото този епос не може да се чете по друг начин. На места недоумявах, на места бях безсилен и се връщах, и връщах, и връщах, и препрочитах, и пак не разбирах, докато разбера, че написаното бе тъкмо за това, да не бъде разбрано, да остане затворена врата, защото какво ще стане, ако всички врати на света се отворят, познанието ще ни издуха в голия космос, за какво ще се хванем, как в тоя свят ще останем.
А когато, след близо три героически месеца, затворих последната страница – проумях. Тази книга геният Джойс я е написал абсолютно и само за себе си. А нас ни е вкарал на античния й стадион за публика.
„Публикуваните в рубриката текстове ще бъдат включени в сборника с есеистика „ Хълмът на Данов“, който ще бъде издаден през 2023 година с любезното съдействие на Георги Петков и Димитър Стамов.“
ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:
За автора
