Преди две години излезе последната поетична книга на Иван Ланджев „Ние според мансардата“. Негови стихотворения са публикувани в много от водещите списания и вестници в България, както и в чуждестранни издания в превод на английски, немски, испански, словенски, хърватски, словашки. Иван Ланджев е бакалавър по философия и магистър по културология „Изкуства и съвременност (XX и XXI век)” в СУ „Св. Климент Охридски".
Наскоро защитава дисертация по руска класическа литература (ХІХ век) с тема за Лев Толстой. Победител е в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев" (2009), първата му стихосбирка „По вина на Боби Фишер" (2010) печели Националната награда за дебют „Южна пролет" и е номинирана за наградата „Иван Николов". Освен, че е писател, Иван Ланджев, работи и като сценарист. През декември, Иван Ланджев по покана на издателство „Жанет 45“ гостува в Английската гимназия в Пловдив. Това, което не споменахме за него до тук е, че по време на протестите през 2013-та година, той бе едно изявените лица на гражданското недоволство. И да, живял е в мансарда. В този разговор, който за съжаление се проведе изключително набързо в Пловдив, ще върнем лентата назад към протестите, споменаваме Толстой и бавното писане на литература.
Сега, две години след издаването на книгата „Ние според мансардата“ в какво пространство се намирате?
Намирам се в пространство, което продължава да ми бъде интересно. Заминавам се с писане. Това е основната част от живота ми. „Дневната“ ми професия е сценарист, защитих миналата година докторската си дисертация и се занимавам с литература. Доволен съм от това.
Ние според мансардата е една търсена и много четена книга, какво ви накара да се спрете точно на това пространство?
Не се е променил погледът ми спрямо тази книга и цялата идея. Исках да съчетая понятията за време и пространство. Мансардата е особена гледна точка. Едновременно дом, едновременно нещо непостоянно. Има особена оптика от мансардата през която наблюдаваш живота. И самата мансарда като място и как интериорът моделира нас. Мисля, че всеки в някакъв период от живота си е живял в мансарда. Става дума за обиталище, което е дистанцирано някак, не отвисоко, а едно лично пространство, където съумяваш да се запазиш от всичко случващо се наоколо.
Споделяли сте, че харесвате всички изкуства, защо точно литературата избрахте?
Не е било преднамерено. Има някаква склонност в мен да пиша, има някаква нужда и докато изпитвам тази нужда ще го правя. Няма ли такова чувство за необходимост, няма защо да го правиш.
Да очакваме ли скоро нова книга?
Аз правя стихосбирките си доста бавно, между първата и втората имаше 4 години пауза. От две години съм написал няколко нови стихотворения, които излязоха в едно списание. И нямам достатъчно материал за нова книга. Защото аз и не гледам на това като на събиране на материал. Доста бавно и с внимание ги правя, трудно харесвам, все по трудно. Когато съм готов, ще излезе нова книга. Не съм в състезание с никого, съобразявам се със собствените си критерии, няма защо да бързам.
Защо избрахте Лев Толстой за тема на своята дисертация?
На пръв поглед изглежда странно. Първо съм завършил Философия, след това Културология, а отидох да правя докторантура в руската литература, в славянските филологии. Но всъщност има връзка. Още от първите ми студентски години се интересувах от руската литература като философия и постепенно този интерес се транслира в чистата литература. Когато се подготвях за докторантура смятах, че ще пиша за Достоевски. Обаче това се промени. Започнах да препрочитам неща на Лев Толстой, които бях чел, преди големите шедьоври „Война и Мир“ и „Ана Каренина“. Прочетох и негови произведения, които не бях чел по-рано, все пак той има 90 тома събрани съчинения и това е огромен корпус от текстове! Казах си, че е по-голямо предизвикателството да пиша за Толстой. За Достоевски е много трудно да кажеш нещо ново, има много монументални неща написани. Той е в някакъв смисъл иконична фигура и във философията и във филологиите като специалности. Толстой, въпреки цялата си популярност, сякаш не е чак толкова много критически обговарян, особено в късния му период, който аз взех. Реших да пиша за неговия късен период, след Ана Каренина, след най-всепризнатите шедьоври, за времето, когато той преживява духовен обрат.
Щеше ли тогава Толстой да напише пак Ана Каренина в този си период?
Според него самия не, защото в този си период той обявява Ана Каренина за лошо изкуство. И ми е интересна точно тая вътрешна борба между вече новия човек – религиозен учител, проповедник и все така гениален писател. Как тези два аспекта на личността се сблъскват. Реших, че е предизвикателство да се пише за това.
А дали може да се каже, че ние живеем в някакво лошо изкуство? И да се върнем пак назад, когато по време на протестите през 2013-та година, бяхте едно от изявените лица.
Много хора бяхме на протестите. Имаше непринуден стремеж нещо да се промени, имаше едно всеобщо усещане, особено сред хората от моето обкръжение, че видите ли това не може повече да е така, нещо друго трябва да стане.
Много искаме да стане нещо друго, но то все не става.
Няма какво оптимистично да кажа, не съм оптимист. За съжаление, разговорът за политика, политическият дискурс последните две години особено изключително много радикално се опростачи. Страшно се озлобиха хората, съставят се истински мнения по фалшиви новини, вече никой не се интересува от факти, радикално се поляризираха възгледите на хората, всичко се превърна в сблъсък, във вражда. Някакви изконни понятия като „демокрацията“ например стават мръсни думи за много хора. Аз не го разбирам, оказвам да го разбера. Искам да живея в една нормална демокрация, просто хората да живеят заедно, всичко да е нормално. За съжаление това изглежда в настоящия климат все по-далече. Това са световни процеси, не е само у нас. Видяхте какво се случи във Великобритания (Брекзит) и на изборите в САЩ.
За автора
