Недялко Славов и неговата рубрика „Хълмът на Данов“. В нея големият съвременен писател и наш съгражданин споделя с читателите на „Медия кафе“ своите най-нови текстове – есеистика, публицистика, лирико- философски фрагменти.
* * *
Липсва ми вездесъщия добродушен, ерудиран и така мил класически сноб. Оня, който, като жените от „Любовната песен на Джон Пруфрок„ на Елиът, влизаше от салон в салон и под ръка с друг сноб, разговаряше за Микеланджело. Ако не от друго, дори и само от уважение към културното събитие, бе винаги докаран с новите си дрехи. Той поне имаше някаква широка, макар и повърхностна култура.
Днес класическият мил сноб е мъртъв.
Вместо него с чанти и проекти напират безименните безчетни и полуграмотни тълпи от културни имиджмейкъри, нюзлетъри, пресризийлисти, специалисти по коучинг и културен мениджмънт, шефове и собственици на културни офшорки, инсталационисти-заварчици, монтажисти и демонтажисти на културни политики и прочие, усвоители на „културен финансов ресурс”.
Милият ми класически сноб! Лека му пръст. Липсва ми. А на Вас?
* * *
Моят брат Румен пропуши на 11, на 15 подгони момичетата и вече пиеше по три водки на 16, а на 17 бе прочел „Братя Карамазови“, Бесове“ и „Престъпление и наказание“. Така, с това темпо, моят брат, който бе само с една година по-голям от мен, се движеше с 20 години преди мен.
И много по-рано стигна до края на Човечеството.
От години той се оттегли и живее в село Мраченик, в утробата на Средногорието. В селцето му има-няма десет човека. Къщата му е в гората. Гората е такава, каквато е била, когато се е раждал светът. Вали ли наесен, по склоновете между боровете слизат сърнели или белва огледало на сърна. Селцето е в падина и слънцето там е по-бързо с час-два от слънцето в равнината. Тишината е папратова – на няколко милиона години. Телефонът на брат ми няма обхват и само понякога той слиза на десетина километра по-ниско към Баня, за да говори с града.
Брат ми не празнува рождения си ден. А всяка година като дърво сe пристяга с нов годишен кръг през кръста.
* * *
За Толстой няма човешка тайна, неотключен човешки характер, неразгадана женска засада и неосветено мъжко его. Но най ме поразява епическият му размах. Прилича ми на древогръцко морско божество, което издърпва с огромната си мрежа от Океана на Битието цели градове, континенти, реки, исторически събития, местности, народи, общества и ги премества живи и нетленни през времето.
Същото изпитвах в Лувъра пред „Джокондата”. Срещу мене стоеше една жива жена, която Леонардо бе обрекъл на безкраен живот.
И словото на Толстой и четката на Да Винчи не бяха изобразили, а бяха оградили и обрекли на нетленност цели пространствено-времеви отсечки от миналото заедно с населените от тях хора. Някакъв вид не квантова, а художествена телепортация на живия живот чрез гения на творческия талант.
* * *
Това е България.
Всичко на всичко – пет-шест по-големи града. С централизирано мислене и контролирано население. Отвъд тях – растяща човешка пустош. И все повече призрачни села. Приличат на гробища за непогребани къщи. Ако, обзети от глобалистки патос, не ми вярвате – идете и вижте! Българинът отстъпва държавата си без война.
„Публикуваните в рубриката текстове ще бъдат включени в сборника с есеистика „ Хълмът на Данов“, който ще бъде издаден през 2023 година с любезното съдействие на Георги Петков и Димитър Стамов.“
ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:
За автора
