Недялко Славов и неговата рубрика „Хълмът на Данов“. В нея големият съвременен писател и наш съгражданин споделя с читателите на „Медия кафе“ своите най-нови текстове – есеистика, публицистика, лирико- философски фрагменти.
* * *
Писателят е криминалист. И има подобна мисловна комбинаторика. Онази, която стъпка по стъпка и жест по жест разплита мотивите ни за поведение, престъпление, изкупление. И налучква истината.
Затова хората на перото не са особени щастливци. Те нямат щастието на другите, за които битието е даденост.
Писателят гадае по челото на човека. А то е спусната щора, а не отворен прозорец. И може само да се предполага ангели ли летят зад него или бесове бесуват.
* * *
В съвременната ни литература е пълно с романи и стихосбирки, написани без абсолютно никакво основание.
* * *
Модерността в литературата ли?
Ама това сериозно ли?
Или едни и същи хилядолетни декори с все по-хистеричаво тупуркане при местенето им…
* * *
Поезията не може да развие психологическия образ. Това го може белетристичното слово и най-вече романа. И отчасти високата драматургия – като триизмерно, пространствено психологическо живеене на героите.
* * *
Част от съвременната поезия е графично занимание. Прозаическият ред се записва по вертикал, подпира се оттук-оттам с някоя сричка да не залита и готово. Авторът му го нарича стихотворение.
А то си е едно най-обикновено залитащо изречение.
* * *
2 ноември 2017
Тихо е.
Сезоните на изкуствата са сменени.
Птиците са прибрани. Звуците също.
Разтворен е статива на живописта.
Отдалеч по склона дърветата са палитра.
Отблизо са цветове
Върбата е жълтото на Моне.
Орехът – иконостас в кованата мед на листата си.
В Христовия храст кърви Спасителя.
* * *
Моята любима излезе от една барокова картина, след нея остана празната рамка на един слънчев ден.
* * *
7 май, 2018
Премиерата на „Пиафе“.
На Конната база в Борисовата градина.
Съдбовно за романа място. Там му е цялата метафора.
Няма да забравя оня момент. Бе в началото на срещата. В манежите наоколо кобилите пръхтяха. Бяха нервни. Кокетничеха. И шумно и презрително отклоняваха ухажванията на жребците. Очакваха някого. И ето – жокейката го изведе от конюшнята. Едно божествено създание. Млад, синкав, късокосмест, цял пламнал в отблясъци жребец. Не стъпваше, левитираше из въздуха. Маестро Климов ми прошепна – казвал се Сомюр. Син на легендарния Сандрохит, един от най-елитните жребци на света. Въвеждаха го в манежа, за да изпълни стъпката пиафе.
Това бе моментът, за който говоря.
Забелязал съм – при появата на съвършената красота, всичко притихва. Настава оглушителна тишина. В тоя миг Природата онемява от творението си.
Точно това чувах в момента. Абсолютната тишина.
Пръхтенето на кобилите, нервният тропот, женското кокетство – всичко изчезна. Кобилите застинаха. Станаха живи статуи. Ударени от мълнията на мъжката красота.
Бяха самата молитвена кротост на света.
Една до друга, излъчваха неудържимо любовно предложение.
И изпиваха четириногия Аполон с ахналите си ахатови очи.
„Публикуваните в рубриката текстове ще бъдат включени в сборника с есеистика „ Хълмът на Данов“, който ще бъде издаден през 2023 година с любезното съдействие на Георги Петков и Димитър Стамов.“
ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:
За автора
