Недялко Славов и неговата рубрика „Хълмът на Данов“. В нея големият съвременен писател и наш съгражданин споделя с читателите на „Медия кафе“ своите най-нови текстове – есеистика, публицистика, лирико- философски фрагменти.
ЯСНЯ ПОЛЯНА
Две места в Ясна поляна ме стовариха като гръм.
Приземното помещение, където е написан епоса „Война и мир“ и гробната могила на Толстой.
Първото място е десет на десет разкрача. Намира се в края на дома му, на приземния етаж. Два южни прозореца гледат към парка. Малко писалище. Нисък стол. Малък диван. Скрин. Това е всичко, което запомних. Нищо не подсказва, че това е мястото на Т р а н с ф о р м а ц и я т а. Че тук смъртния свят се е отскубвал от тленността си. Че тук чудовищната черепна галактика на Толстой е всмуквала в себе си планини, гори, армии, събития, държави, стотици хиляди човешки смърти и още повече човешки животи, жени, мъже, деца, и чрез Словото ги е правил вечни.
Това е стаята, където е написан епоса „Война и мир“. Площадка десет на десет метра за телепортацията на човешкия дух.
Второто място е гробната могила. На двеста метра от дома му. Там Толстой се е върнал в Безсмъртието.
Стоях пред гроба му със свалена шапка и се питах как ли го е направил. Как ли си е тръгнал? И си казвах – навярно е било така. Направил го е както дърветата над него шумяха горе и пропускаха вятъра през листата си. И той така е пропуснал през себе си цялото Човечество, предал му е Посланието си, после е притихнал и се е слял със света.
***
Днес се озовах в сърцето на Сърнена средна гора. Планинска просека, най-близкото селище е на километри. Оглушителна тишина. Дебело лятно бучене на дебела есенна муха, търси припек, червенокрили скакалци в последните метри летеж, гората е суха до припадък, летораслите са болезнено малки, сините лишеи по елите се ронят. Ден от първите сухи дни на Сътворението.
Колко съвершена е природата, когато липсваме в нея.
***
Писателят е пазител на човешката мярка.
***
Звукът от излитащата яребица е неповторим. А от излитащо яребиче ято – цяла звукова експлозия. Яребицата е тежка за късите си криле, и когато излита, се оттласка от крачетата си, после за миг прави безброй загребвания, късото подкрилие компресира въздуха, той създава експлозивните звукови вълни и ето, че ятото вече е в полет. Лети с разперени пикиращи криле, после, преди да кацне, ги обръща като елерони и след двеста-три метра пада сред синурите.
Обичам в сиротните времена на късния октомври да ходя по стърнищата край село. И да слушам тия звуци – от излитащи яребичи ята, далечния лай на безпризорни скитащи кучета, зовящите се глъхнещи сигнали на полски птици, чиито име не зная.
Това са високите стъклени дни преди първите слани.
***
Всеки истински писател от двадесети век насам прави това – започва и завършва книгата си като неин първи и единствен читател.
***
Без телефон в джоба си човек имаше паузите на мълчанието. А в мълчането човек ако не поумнява, то поне култивира природната си глупост. Тази глобална мрежа на контакт чрез мобилните телефони отключи колосалната енергия на празния брътвеж. Мисля, че това е част от денонсирането на човешкото мислене днес. И девалвирането на думите, и предназначението на езика. Сега персоналната човешка глупост се вля директно в глобалната човешка глупост.
ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:
За автора
